Ето какво споделя една от танцьорките, присъствала на тази репетиция:
Не бях чувала името на Йордан Янакиев. Дори сега не зная точно кой е той – университетски преподавател или човек, закърмен в ритъма на танца, с танц в сърцето и душата.
Урокът с гост – хореограф звучи академично, с ясно поднесена структура на танца: стъпка-две- ръченична- граовка и т.н.
Снощи в залата обаче се случи нещо друго – Йордан ни хвана за ръка и ни заведе на мегдана. Там никой не разделя движението на части, никой не брои тактовете. Там има момци, които във вихъра на хорото подвикват „Кеш ли, моме?”. Предполагам, че точно така едно време са се учили хората – просто се хващаш и се оставяш на емоцията. Не учиш стъпки, а се потапяш в атмосферата и тя те учи на фóрмата, която предците ти са й дали. В един момент краката ти сами заиграват. „Виждам една красива жена и започвам”, казва Данчо. Ама дали е стъпка или прескок? Единственото което има значение тук е как се чувстваш: „Прескока е мързелива стъпка”, казва той, ако те мързи правиш стъпки, ако пък ти идва отвътре - подскачаш.
Признавам си, не разбрах веднага случващото се. Като че ли исках да видя стъпките една по една, да разбера логиката и да упражнявам връзките между тях. Както се случва обикновено. Но ръцете на хората до мен ме държаха и усещах емоцията. Виждах как движенията преливат едно в друго, следвайки логиката на сърцето. И в един момент голяма усмивка се появи на лицето ми.
Има ли всъщност място за спонтанност и емоция в професионализма? Никой професионалист не е убедителен, ако не чувства и не вярва на това, което прави. Още повече, когато си избрал толкова емоционална професия! Надявам се да има и да срещам в живота си повече такива Учители, които ни учат на това, което извира и прелива от сърцето им.
Анна
